Орхан Памук > Да пиша: това е моето най-голямо удоволствие

Правят тв сериал по книга на нобелиста

Няма нищо вечно. Всичко е в ръцете ни

Балканите не са прокълнато място, казва Орхан Памук

Орхан Памук, последният носител на Нобелова награда за литература от региона, зарадва България, гостувайки в София за три дни. Писателят пристигна по покана на фондация "Елизабет Костова" и можеше да бъде видян по улиците на София с приятелката си - 19 години по-младата от него индийска авторка на романи Киран Десаи. Памук получи "Златен век" от Министерството на културата, беше удостоен с доктор хонорис кауза на Софийския университет "Свети Климент Охридски" и чете откъси от последната си книга "Други цветове" в Червената къща. Гласът на Босфора даде специална пресконференция, в която в продължение на час разговаряше с журналистите. Създателят на "Сняг" и "Името ми е червен" скачаше от тема в тема - политика, култура, литература, личен живот. Тази вечер той ще гостува в "Панорама", а утре се връща в Истанбул. Памук сложи подписа си специално за "Стандарт", въпреки че бе обещал да не подписва книги.



- Г-н Памук, как ви се стори София?


- Успях да се разходя малко. Архитектурата на София, излъчването й, ми напомнят много на Истанбул през 70-те години. Защото тогава беше празен. Откакто е докосната от Европейския съюз, икономиката на държавата ви разцъфтява. Личи си навсякъде.


- Като видяхте препълнената аула в Софийския университет, как се почувствахте? В България сте изключително популярен, отношението към вас граничи с обожание.


- Щастлив съм, кой не би бил? Но човек трябва да е скромен и сдържан.


Славата е дар от Бога и съм благодарен


Никога не забравям, че животът на писателя е най-вече самота и писане, писане, писане. То ме обсебва. Разбира се, мечтаеш си за някое приятно събитие, където да видиш, че признават труда ти. Но после трябва да се върнеш към химикала.


- Често откриват в историите ви мотиви като завист, алчност, толерантност. Защо пишете?


- Пиша в името на красотата и удоволствието. Надявам се да ги предам на читателя. Винаги в сърцето на романа лежи човешкото. Книгите имат голяма психологическа сила: и тя е в това хората да се идентифицират с героите. А когато започнеш да се идентифицираш с някой друг, който мисли различно от теб, тогава се появява нещо много ценно: разбирането. Разбирането е половината от толерантността. Опитвам се да предизвикам разбиране с книгите си. Не ги пиша, наивно мислейки, че всички ще се съгласят с мен. Моите романи са арена, на която се събират независими гледни точки - политически, културни, социални. Искам да ги преплета и всички гласове да се чуят свободно.


- Мислите ли, че западният свят познава добре Изтока. Точна ли е представата за Исляма по света?


- Не е.


Никой не знае достатъчно за културата на другия


Пътувам много по света - Корея, Китай, Япония, Индия, Латинска Америка. Мнозинството от хората се оплакват, че Западът не ги познава. Развиващите се страни почти винаги са грешно представени в западните медии. Почти винаги се бърка преценката за един народ - по това какво прави правителството му. Например това на Северна Корея прави нещо лошо и започваме да си мислим, че и хората там са такива.


Европейската култура винаги е доминирала - но аз виждам как центърът на света се променя и се чуват все повече гласове от света, който не принадлежи на Запада. Моят издател в Китай получава около 1000 ръкописа дневно. Хората там искат да бъдат чути, да комуникират.


- Една от любимите ви теми е взаимодействието между източната и западната култура. Към коя, според вас, принадлежи България - при положение че Балканите са възел от културни влияния?


- Българите сами ще решат. Единственото важно е правителството да не манипулира културата. Държавите трябва да подготвят терен за културата: да е свободна, да расте, да намира публика. Но само толкова. Културата е на хората, не на държавата.


- Как се промени животът ви след Нобеловата награда. Не е ли трудно да се пише, когато знаете, че целият свят е вперил поглед във вас?


- Получих наградата с телефонно обаждане през един мрачен октомври. Първото обещание, което си дадох, беше: "Това няма да промени живота ми". Но не стана така - действително се промених много. Наградата ме направи по-зает, по-отговорен, по-внимателен към каквото и да било. Нобеловата награда тежи на раменете ми. Но пък ми донесе повече читатели, повече ентусиазирана публика. Не промени отношението ми към писането: не съм си казал "Господи, имам тази награда - за какво ще пиша?". Планирам историите си с години. Когато получих Нобеловата награда, бях по средата на "Музей на невинността" - и после спокойно си продължих до края. Сега в общи линии ми остава по-малко време за мен: живея по-активен, зает и глобален живот.


- Казахте, че писателят трябва да е скромен - затова ли не искате да давате автографи?


- Давам. Но има случаи, в които искам да говоря с хората и да ги опознавам. Да видя как живеят, от какво се вълнуват. А някой път се случва просто да ме заринат с книги за автографи в един ъгъл и да се снимам до безкрай с всеки. Не ми е хубаво, когато прекалявам с тези неща. Предпочитам разговора.


- Чувствате ли се жертва заради това, че сте роден в тази част от света?


- Имаше моменти, в които се чувствах: когато попаднах пред огромен политически натиск и трябваше да ходя в съда.


Но нямам съдба на жертва


Определено съм щастлив човек, който е написал книгите, които е искал. И ще продължавам да го правя. Никога не забравям, че идвам извън Европа. Но човек не трябва да се оплаква прекалено много и да губи достойнството си.


- Кой е най-големият ви страх?


- Писането на лоша страница. Публикуването на лоша страница е ужасно и срамно. Страх ме е да не пиши евтино и слабо.


- Някои от вашите книги като "Истанбул" или "Сняг" са много свързани с духа на мястото. Появи ли се литературен туризъм след тези книги?


- Често ме питат защо пиша за Истанбул - не разбирам защо, то е напълно естествено. Там съм живял, познавам града, харесвам го. Но в началото на кариерата ми никой не ме наричаше "истанбулски писател". Казваха ми: "писател на средната класа, буржоа". Но когато придобих световна известност, тя ме превърна в "истанбулски писател". Мястото не е важно - пиша за човешки същества и за ситуациите, в които попадат.


- Романите ви са много различни един от друг. Как избирате формата?


- Още в ранната си младост си обещах, че няма да пиша в една и съща форма - както например прави Агата Кристи, пък дори и писатели като Достоевски. Казах си: ще променям структурата на всяка новела. Важно е да си играя, докато пиша. Не избирам формата - тя просто ми идва. Става на подсъзнателно ниво и предпочитам да го оставя така.


- Какъв щяхте да бъдете, ако не писател?


Аз съм провален художник


На 23 години реших да спра рисуването и да мина към художествена литература. Сега често хващам четката като аматьор. Рисуването ме прави по-щастлив. Но се чувствам по-малко интелигентен. Прекалено наивно доволен.


- Как се подготвяте за книгите си?


- Като журналист. Правя много интервюта. Имам екип от млади хора, които работят за мен. Те разпитват, аз чета текстовете. Обикновено използвам 3-4% от материала, но не мога да пиша новела, без да знам цялата топография много добре. И обичам да смесвам нещата. Примерно в "Сняг" съм представил напълно реалистично Карс - малък град в Източна Турция. Смесил съм го обаче с ярко сюрреалистични сцени. Много обичам да редувам документалност и предметност със сюрреализъм.


- След като свършите с романа, забравяте ли цялата информация?


- Човешкият мозък е ограничен. Когато писах "Името ми е червен", говорих с адски много учени, изчетох цяла библиотека. Никога не се хвърлям в романа, ако не съм проучил дълбоко нещата. Но когато книгата свърши, умът ми отива в друга посока. Намирането на нова тема за роман е опит да си нов човек. Аз съм бавен писател - написването на книга ми отнема средно 3 години. И когато се потопиш в нова история, знаеш, че ще те промени.


- Какво мислите за идеята на Ердоган да раздели Истанбул на две части?


- Не съм експерт в това. Мисля, че е свързано с предизборната обстановка в страната.


- Мислите ли, че има моди в литературата, както навсякъде?


- Литературата е свещена за мен. Не я свързвам с мода или нещо подобно.


- Какви книги четете самият вие?


- Имам 16 000 книги в различни апартаменти в Истанбул. В младостта си исках да изчета цялата класика - и го направих. Сега ми са интересни съвременните течения. Чета литературни списания и си избирам от книгите, които препоръчват. Също и говоря с приятели.


- Мислите ли, че мъжете и жените са различни?


- Това е твърде тежък въпрос. Внимавайте, когато правите генерализации. Да си новелист е да видиш нещата в тяхната сложност. Не казвайте "жените са такива", "Африка е такава", "Българите са такива". Не можеш да напишеш хубав роман с обобщения. Моят мозък работи така: аз вървя заедно с читателя, проучвайки, откривайки. И не искам да давам обобщения или готови идеи. Литературата се занимава много повече с противоречията и колебанията.


Не знам каква
е разликата между мъжете и жените


Но знам каква е разликата между Кемал и Сибел - героите от "Музей на невинността". Не харесвам литература, която издава присъди.


- В едно от интервютата си казвате, че четящите хора вече са "малка секта". Виждате ли как сектата може да се разшири?


- Литературата никога няма да е доминираща артистична форма - има си телевизия, кино и музика. Но литературата е прекрасен начин, посредством който можеш да се изразиш. И лесен - нужна ти е само стая, химикал и лист. Романи ще продължават да бъдат писани.


- Отново към скромността. Мислите ли, че заслужавате Нобеловата награда?


- Не знам. И да вярваш, че я заслужаваш, по- добре да не го казваш.


- В България има дебат за това дали онези 500 години са били турско робство или отоманско присъствие. Какво мислите по този въпрос?


- Това трябва да го решите вие, българите. За мен, разбира се, е присъствие - империята не е била само турска, а и на много други хора.


- Турските сериали направиха много голям пробив тук. Как си обяснявате високите рейтинги?


- Гледал съм два-три епизода, нямам преценка. През 1985 г. бях на конференция в Щатите. Там се сприятелих с бразилски писател, чиято втора работа беше да пише за бразилските сапунки. Той беше много ентусиазиран: Орхан, да знаеш, всички писатели в Бразилия бачкат това, продават после на цяла Латинска Америка - така ми каза. Завидях му и си помислих - кога ли това ще се случи в Турция? Ето че вече го правим. Съвсем скоро подписвам договор за един от романите си, който ще се превърне в сапунена опера. От момента, в който подпиша, спирам да наричам сериалите така: ами нека да са "филми за телевизия!".


- Героинята от "Черна книга" се казва Рюя: така както и собствената ви дъщеря. Коя Рюя беше първа?


- В началото бе книгата. После се роди и дъщеря ми. Надявам се да не ми се сърди.


- Проклятие или благословия е да си роден на Балканите? Можем ли според вас да наваксаме?


- Да си роден на Балканите е проклятие само ако си мислите, че е така. Всичко е в главите ни. Моят живот ме научи, че писателят е този, който използва проклятието и го преобръща в дар. В ранната ми младост всичките ми приятели в Истанбул ме питаха: Кой по дяволите ще чете турска литература? А сега, като съм в САЩ или Китай, ми казват: щастлив си, че си роден в Истанбул. Светът може да не се интересува от балканските народи, от техните проблеми, от техните многобройни езици: това няма значение. Писателят има великата сила да се бори с това и да го поднесе на света, както умее. Всяко проклятие може да се превърне в благословия. В Турция ние преживяхме тази драматична промяна. Преди никой не се интересуваше от нас. Сега всеки идва в Истанбул. Нищо не е вечно. Всичко е в ръцете ни.


- След като станахте обект на политическо преследване, чувствате ли заплаха за живота си?


- Драматизирането няма да ми помогне. Турското правителство ми даде бодигард и съм доволен. Но не искам да говоря за това.


- Какво обичате да правите освен писането?


- Май нищо. Аз съм от тези щастливи хора, които правят това, което искат. Да пиша: това е моето най-голямо удоволствие.


Райко БАЙЧЕВ
(Използвани са въпроси и от други медии)

в ст / BgTimes.Net