вторник, 17 май 2011 г.

Гранични истории - село Маточина,Свиленградско












Гранични истории

Текст:Лора Филева

:::

Снимките са авторски на My Photo Mania !
:::

Последна промяна в 10:44 на 04 апр 2011

"Границата на република България е свещена и неприкосновена". Така пише на каменна плоча в центъра на Сладун, Свиленградско. Селото преди 1989 г. е било в граничната зона, в която е било забранено да се влиза заради близостта с турската граница.

Сега достъпът е свободен, а докато пътувате, е по-вероятно мобилните ви телефони да хванат гръцки оператор, отколкото турски. Спомен от строгия контрол се появява от време на време, когато телената ограда изникне на пътя.

Остатъците от нея са сиви (силен контраст с цъфналите дървета наоколо), но всъщност не са толкова страшни. По-скоро са паметници на отминало време. И ако до началото на деветсетте това е било неприкосновената граница на Републиката, то след влизането на България в Шенген (все още неясно кога) това ще стане "последната" граница на Европейския съюз. Хората в този регион обаче не са особено развълнувани от бъдещото присъединяване.

Те знаят какво е Шенген, гледат редовно новини. Но не очакват нищо от приемането на страната в т.нар свободно пространство. По-обезкуражаващото е, че не очакват нищо по принцип. Оплакват се от живота, скъпите храни и горива, лошия път (на места е толкова надупчен, все едно е бил разбиван с картечница), това, че са забравени и казват, че са "утрепани" и на "доизживяване".
Гранични истории


Пред всяко кметство в селата обаче има по две знамена на Европейския съюз и българското, повечето къщи са със сателитни чинии. Разказват с носталгия за времето на "бай Тошо", след което се усмихват и прокарват ръка през очите си, сякаш за да се скрият за малко от собствения си живот.

Този разказ трябваше е за селата по границата с Турция и как хората там възприемат Шенген (ако първоначалните прогнози на властта се бяха сбъднали, от март вече трябваше да сме присъединени - бел. ред.). Но от това, което срещнахме, се получи история за хора, които са загубили надежда, живеят колкото да изкарат деня, на следващия – повторение.

Бори се като вода с бряг

Ванка Георгиева е от Казанлък, кметски наместник е на селата Маточина и Варник (на около 40 км от Свиленград – последните села по пътя, минаващ точно по границата). Идва тук преди десет години. Казва, че се живее трудно. "Особено с превоза. Автобусът е в понеделник, сряда и петък. Няма постоянен лекар, идва само в понеделник и нещо, ако се наложи, трябва със собствен транспорт, а те повечето са пенсионери", разказва Ванка.
Гранични истории

Хората в селата по границата знаят какво е Шенген, гледат редовно новини, но не очакват нищо от приемането на страната в т.нар свободно пространство.


Намираме я в абсолютната тишина на кабинета й в село Маточина. Върху табелката "Кмет" има закачен стар надпис "Чистотата е мерило за красотата на човека". Въпреки топлото време тя е набумкала печката и мирише на пушек. Говорим си с Ванка и Цеца, която също не е от селото, идва от Северна България заради дъщеря си, която се омъжва тук.

"На доизживяване сме. Никой не ни обръща внимание, да види какво се случва. Преди време бяха давали за едно село, дето и ток нямаше, и си викам значи и по-лошо има", казва Цеца, която се определя като "изкукуригала".

И двете знаят какво е Шенген, но не очакват никаква промяна след влизането на страната. И двете гледат новини "... за Либия, Сирия и тя нещо се надига. Тез неща, колко са избитите. Земетресението в Япония – второ е имало, шеста степен. За атомните централи докъде достига облакът..."

Цеца млъква внезапно, поглежда към Ванка и се засмива: "Ние сме изкукуригали, не можем да запомним всичко."

Ванка не е доволна, че "до 2013 г. няма да се вдигат пенсии, докато предишното правителство ги увеличаваха". "Никой не се обърна към нас да ни даде една стотинка. Болен е народът, само от децата си дето ги получаваме, иначе ние да сме умрели досега, да сме изгинали. Децата се лишават, за да се възстановим ние.

Да поискаш домат, краставица, чушка – абсурд. Тук хората са се ограничили да си го произвеждат и им е свидно", споделя Цеца. Разказва за зет си, че се бори с живота, както "бряг се бори с водата", а за дъщеря си, че никога няма да дойде в Маточина, защото няма за какво да се хване.
Гранични истории

В село Маточина църквата не работи, а в нея живеят само гълъби, казват местните хора


Районът през годините опустява. Църквата не работи, "само гълъби живеят там", "не се събираме по празници". "Така съм се намъчила тук, няма никой да продума, добре, че дойде тя и се виждаме тук", казва още Цеца.

Талибани в Свиленградско

Жените разказват, че няма проблеми с престъпност, защото гранична полиция обикаля по 4-5 пъти на ден. Минават "талибани" – така местните викат на хората, които бягат през граница. И двете са виждали много, приютявали са ги за малко, но после ги предават на властите. "Малко като предатели излизаме, но... Хората нямат вина, не бягат от хубаво", споделя Ванка.

Цеца е посрещала най-малко 15, включително и бременна жена с други деца. "Тя плачеше, а децата едни хубави... Скоро обаче не съм виждала, те сложиха някакво нощно виждане", продължава жената.

"Мъка, мъка, мъка направо... На нищо не се надяваме, Господ, ако ни държи да живеем.... И здраве не ни дава... и да не ни мъчи децата, друго какво ни остава", пита Цеца. Но всъщност не иска отговор. Защото го е намерила за себе си. Повечето от хората и по другите села са като нея – напълно примирени със съдбата си, но задаващи риторични въпроси, сякаш за да си поиграят и да не им е толкова скучно.

Където животът беше сладък

Освен табелката с важния надпис за границата Сладун "се гордее" и с кооперация. В нея сега има малко хора, но все пак тя е причината селото да не обезлюдее. Пред бившата гостилница "Фишър" (затворена е отдавна, преди е била пълна от обед) стоят две баби с шарени забрадки и двама мъже.

Говорят един през друг – за Цветанов: "гледа си работата, но няма човек без грешка", "много го друсат него – апартаменти имал, ами да си има", за премиера Бойко Борисов: "той обяснява пред камерата и на софийските баби, че за 24 часа ще им оправи моста, но кой ще види нашите баби", за депутатите: "взимат по две хиляди лева заплати, ние едвам по 200".
Гранични истории

Пред всяко кметство в селата обаче има по две знамена на Европейския съюз и българското


По-добре ли ще е като влезем в Шенген - пита едната баба в отговор на въпроса дали ако България се присъедини към "пространството без граници", нещо ще се промени. "Олиото е 3.40 сега, тогава ще е пет лева, така си мисля, че ще е промяната", казва възрастната жена. "Цял живот на тютюна сме работили, утрепани сме от работа, разбери", продължават да разказват жените.

"Сладун е сладко село – нещо като салкъм." Сладък ли е животът? "Беше, когато беше Тодор Живков. Веселичко беше... Сега всичко има, но скъпо. Тогава пари имаше, нямаше какво да купуваме. Дънките скрити под рафта. Сега дънки има, пари няма", обобщава едната баба.

"Животът беше сладък, когато бях милиционер, а жената учителка - ей там в изгорялото училище. И това беше преди 30 години", разказва бивш полицай, един от мъжете пред гостилницата. "Навремето живот кипеше, сега няма вече. Ако може нещо бат Бойко да види тук в нашия край, да вземе някакви мерки. Той е от нашите, ние си тачим нашите хора.

Малко или много, 30 години съм ял хляб от това МВР. Бат Бойко грешка няма, но трябва да мине и по периферията. Аз с политика не се занимавам, вярвам на всички, но най-много на този, който извежда България от батака. Сега нали се опитва правителството, стопираха заплати, пенсии, да напълнят хазната, да могат да разполагат", разказва бившият полицай.

Попитан дали харесва как сега се държат полицаите, той не отговаря. "Навремето беше друго – като не признава, удариш му един шамар, той си казва. А сега го знаеш,че е той, ама той не си признава. Иди докажи", спомня си полицаят.
Гранични истории

Магазинерът Иван разказва, че преди 89-а година е "било 100 пъти по-добре"


Магазинерът Иван също разказва, че преди 89-а година е "било 100 пъти по-добре". Той е всеки ден в магазина от шест сутринта, за да посрещне хляба - "няма по-голям от него". Само два дни е отсъствал - заради кръщенето на внучките си. "Оцет, олио, салам, кашкавал. Хлябът е най-важното. Аз съм израсъл в много бедно семейство и много гладен съм бил.

По три дена само със закърпени панталони, без обувки и без нищо за ядене и знам какво е гладът", разказва магазинерът. Доволен е от живота обаче, защото "отредихме децата". "Утре да затворя очите, спокоен съм пред съвестта ми, че съм оставил наследници. Съдбата е такава – ще караме, докато можем."

Това трябваше да е разказ за селата покрай границата, които скоро ще са последните села на Европейския съюз. Но стана история за хора, които живеят просто с надеждата, че животът им не е бил съвсем погубен. Дали с Шенген или без, те ще са все така безнадеждни, недоволни, вгледани в миналото. История за граничните хора, които в близост до границата са далеч от всичко...

Гранични истории

Телената ограда е в силен контраст с цъфналите дървета наоколо
Фотограф: Красимир Юскеселиев

Гранични истории

Забележителностите в пограничните села не привличат туристи

Гранични истории

Каменна плоча в центъра на село Сладун, Свиленградско

Текст:dnevnik.bg

:::

Снимките са авторски на My Photo Mania !
Публикувано от в

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)