Увод от Гилад Ацмон: Преди три месеца имах кратка изява на конференция в Щутгарт. Събитието беше посветено на „Решението единна държава“ (‘One State Solution’) и солидарността с палестинците. Стана така, че по същото време бях на турне в Германия и затова приех поканата на организатора да кажа няколко думи.
Аз съм преди всичко човек на изкуството, а не политик или активист. Отдаден съм на истината и на красотата, а не на някоя партия или дадена идеологическа доктрина. И все пак, без да имах такова намерение, само след няколко думи на конференцията успях да прекрача всяка възможна „червена линия“ и си създадох нови врагове.
В речта си казах, че идеята за „универсализма“ (вярата в спасението на човечеството – бел. Стопанина) може да е хубава, но не е съвместима с еврейската култура, защото еврейската култура е изцяло ориентирана за оцеляването на племето. Също така казах пред немските защитници на палестинците, че идеята за „мир“ е чудесна, стига всички да я разбират в смисъла на (търсене на) взаимно разбирателство и помирение. Думата „шалом“, която е еврейската дума за „мир“, всъщност се интерпретира от израелците като „сигурност за евреите“.
Мислех, че поддръжниците на „Решението единна държава“ ще са нащрек за всички възможни усложнения, но се оказа, че съм се заблуждавал. Даже успях да разгневя някои от тях, като заявих, че съм против сравненията между Израел и Нацистка Германия. Всъщност, изхождайки от известна идеологическа перспектива, аз съм на мнение, че днешен Израел е по-голямо зло от Нацистка Германия. Причината е, че Израел, за разлика от Нацистка Германия, е демократична държава – това означава, че израелските граждани са съучастници на безчинствата от властите.
Както се досещате, неколцина от присъстващите на конференцията много ми се ядосаха. Възгледи като моите рядко се чуват в Германия. Някои от еврейските активисти и поне един марксист настояха да бъда зачеркнат от протокола. Няма да крия – това ме натъжи, защото вярвах, че тези, които проповядват „Решението единна държава“, би трябвало да са първите, които ще подкрепят интелектуалния плурализъм. Но се оказа, че някои от проповедниците на демокрацията в Палестина по-напред ще трябва да излекуват собствените си сталинистки тенденции.
По-късно научих, че една изтъкната немска активистка от еврейски произход ме е подкрепила на конференцията. Евелин Хехт-Галински твърдо заявила, че ако аз бъда премахнат от протокола, в такъв случай ще трябва да премахнат и нея. В моя защита тя е казала, че говоря истината за еврейската и израелската култура.
Макар да беше оказан напорист натиск от страна на известни еврейски среди, един видеозапис на моето изказване беше спасен и качен в YouTube. А преди два дни научих, че от Arbeiterfotografie (сдружението, което документираше конференцията) са направили стенографски записки на речта ми и я намират за „много убедителна и човечна“. Те смятат, че тази реч трябва да бъде разпространявана без задръжки. (Можете да я прочетете по-долу.)
Предполагам, че истината вече не може да бъде потискана – дори и в Германия. Ако Израел се определя като еврейска държава, тогава сме длъжни да се запитаме какво представлява еврейството. Вярвам, че солидарността с Палестина е нещо, което придобива смисъл само ако сме достатъчно смели да отстояваме истината. Не е наша работа да се вписваме в някакъв „консенсус“ или в „общоприето схващане“ – наш дълг е да говорим за реалността от гледната точка на морала и добротата.
За да възтържествува справедливостта, трябва да говорим истината.
Източник: блогът на Гилад Ацмон
* * *
Изказването на Гилад Ацмон
по
стенографските записки на Arbeiterfotografie:
Добър ден. За мен е чест да съм тук. Всъщност нямах планове да идвам, но се случи така, че имах концерт наблизо. Удоволствие е да деля тази трибуна с толкова невероятни хора. Мисля, че сте успели да съберете някои от най-изтъкнатите и красноречиви интелектуалци, оратори и активисти с интерес към тази много важна тема.
Обикновено успявам да кажа всичко, което искам, само с няколко думи. Това е така, защото не се самоцензурирам. Носи ми се славата, че съм „самоубийствен активист“.
Всички сме съгласни относно принципите на единната държава. Всички сме съгласни, че това може би е единственият етичен и универсален подход за излизане от кризата. И всички сме съгласни, че това е предпоставката за мир. Но някак си като че ли забравяме или пренебрегваме факта, че думата „универсален“ в действителност е много чужда на еврейската култура.
Еврейската култура се основава на идеята за племето. Не обръщаме достатъчно внимание и на факта, че нашето схващане за „мир“ – съглашение, добруване и любов към съседите – е много чуждо на еврейската култура и определено е като извънземно схващане за културата на днешен Израел. Израелците използват думата „шалом“ – всички сте чували тази дума – обаче „шалом“ не означава „мир“. Всъщност „шалом“ означава пожелание за сигурност на евреите. Само за евреите. Това е различното в схващанията.
Може да ви се стори шокиращо, но ционизмът по начало е един много интересен проект – неговата цел е била да „цивилизова“ евреите. Не си мислете, че Гилад Ацмон ви предлага спекулации – това е нещо, което признава самият Теодор Херцел, основателят на политическия ционизъм. Херцел казва: „Ние (евреите) искаме да сме хора като всички други хора.“ Тези думи са в контекста, че евреите трябва да надраснат своята племенна идеология. Казано е в контекста и че евреите трябва да разберат какво е това мир, „искаме да сме автентични“, „да живеем на наша земя, за да работим“, и т.н.
На пръв поглед (ционизмът) е хубава идея – ако не броим факта, че е за сметка на други хора. Вероятно тази планета не е правилното място за еврейска държава; просто защото схващането, че съседът ти заслужава обич, винаги е било и все още е чуждо на тази (еврейска) култура. И по тази причина Христос е толкова интересна личност. В учението на Христос като цяло се казва: „Всичко е наред. Нека просто приемем факта, че всички сме братя и сестри.“
Днес сме се събрали в името на една благородна кауза. След като изслушах речите на Илан Папе (израелски историк и активист, определян от ционистите като „самомразещ се евреин“ – бел. Стопанина) и Али Абунима (палестински активист), разбирам, че движението ни се разраства – напук на нашите политици, които редовно работят срещу нас, не само по отношение на Палестина. Вижте икономиката ни – Палестина е само един аспект от общата картина.
Ционификацията на западната политика е същинско бедствие.
Ционистките войни, в които сме въвлечени, са нещо, за което малцина се осмеляват да говорят. Войната в Ирак досега костваше живота на милион и половина иракчани, като не е толкова трудно да проследим израелската роля в подклаждането на това опустошително събитие. И мисля, че днес все повече и повече хора започват да осъзнават ясно тези неща.
Ето едно схващане, което можем да предложим на израелците и което не е никак сложно за разбиране. Много пъти вече сме чували онова сравнение между Израел и Нацистка Германия. Но аз не харесвам това сравнение, защото наистина мисля, че Израел е много по-лошо явление от Нацистка Германия. Защо мисля така? Защото Израел е демократична държава. Нацистка Германия не е била демократична – Райхстагът е бил разпуснат. Немците нямат никаква отговорност за действията, извършени от нацистите – разбира се, тук не включвам онези германци, които съзнателно са извършвали престъпления, както и онези с власт, които са издавали заповедите.
От друга страна, Израел е демокрация – затова всеки гражданин е съучастник. Всеки гражданин е съучастник, както аз, като британски гражданин, съм съучастник на престъпленията, ставащи сега в Ирак. Не съм отговорен колкото Тони Блеър, колкото Лорд Голдсмит или колкото може би Лорд Леви, който беше основният спонсор на Блеър – но все пак съм отговорен.
Друго често срещано сравнение е това между Израел и Южна Африка. Да, в Южна Африка също имаше големи кланета, но не можем да говорим за геноцид, а още по-малко имаме основания да говорим за целенасочена геноцидна политика. А в Израел можем да говорим точно за това – всички добре си спомняме какво ставаше в Газа в периода 2008-2009 година.
И така, никак не си падам по сравненията. Мисля, че страхът на израелците, както и истерията около правото на съществуване на тяхната държава, може накрая да доведе израелците до момента, в който ще осъзнаят, че ще трябва да живеят с палестинците – в една държава. И това е най-важното нещо, което мога да ви кажа днес.
Израелците сега са в един затвор – те са оковани от страха, че един ден палестинците ще ги посрамят с доброта. Никой не може да прости на израелците за нещата, които правят – нито британците, нито французите, нито немците. Единствените хора, които някога ще могат да им простят, това са палестинците.
За да получат тази амнистия, израелците ще трябва да започнат да мислят още днес. Защото те са обречени да живеят в това общество (с палестинците). Това е един необратим процес. Ще има единна държава, а ние трябва да помогнем на израелците да го разберат. Те трябва да са наясно, че всяко престъпление, което извършват сега, ще бъде съдено в бъдеще от палестинската доброта.
Благодаря ви много.
* * *
Вижте още: „Убийството на добротата“ (друга статия на Г. Ацмон)
Писателят и музикант Гилад Ацмон е роден в Израел. Напуска страната, след като отбива службата си в израелската армия. От години живее в Лондон. Ацмон е един от най-успешните джаз саксофонисти в Европа. Албумът му “Exile” („Изгнание“) е обявен от BBC за най-добрия джаз албум на 2003 г. През същата година анти-ционистката му книга “A Guide to the Perplexed” (Наръчник за обърканите) е номинарана в родината му за най-добра проза, но получава и яростни критики от ционистите, които заклеймяват Ацмон като „анти-семит“ – бел. Стопанина.
http://www.ivanstamenov.com / With Me : Abdurrahman
---
Статия от Гилад Ацмон: „Убийството на добротата“
Паниката в Израел вече се забелязва. Министъра на стратегическите въпроси Моше Ялон, който беше действащият премиер миналата седмица, когато стана касапницата в открито море, каза вчера, че „някой се е провалил в подготовката на стандартната акция“. Висшестоящ представител на Армията за отбрана на Израел (IDF) побърза да отговори: „Ако не е имало стандартна военна акция, защо той (Ялон) не се е погрижил да има такава? Той беше действащият министър-председател и това беше негова отговорност.“ Военнопрестъпничката Ципи Ливни също не е доволна от липсата на отговорност в правителството. Преди два дни тя поиска вот на недоверие в израелския парламент.
Писателят и музикант Гилад Ацмон е роден в Израел, но напуска страната, след като служи в израелската армия. От години живее в Лондон. Ацмон е един от най-успешните джаз саксофонисти в Европа. Албумът му “Exile” (“Изгнание”) е обявен от BBC за най-добрия джаз албум на 2003 г. През същата година анти-ционистката му книга “A Guide to the Perplexed” (Наръчник за обърканите) е номинарана в родината му за най-добра проза, но получава и яростни критики от ционистите, които заклеймяват Ацмон като “анти-семит” – бел. Стопанина.
Привидно израелците започват да се обвиняват взаимно. Това може и да изглежда като нещо положително, но, от друга страна, досега нито един израелец не е поискал прошка. Излиза, че никой в Израел не може да осъзнае колко отвратителна беше постъпката в открито море. Никой в Израел не схваща колко възмутени са народите по света. Всъщност израелците са по-загрижени за провала в дипломацията, грешките при военните им операции и тъй нататък. И досега не могат да разберат, че отново успяха да убият Христос, но този път в международни води.
Под „убийството на Христос“ имам предвид нещо символично – покушение срещу добротата, едно престъпление срещу доброжелателността и невинността. Хладнокръвното избиване на хуманитарни активисти в международни води е нещо много подобно. Това е покушение срещу състраданието, праведността и човечността. Това е атака срещу всичко, което е ценно за повечето християни и мохамедани. Макар израелците, ционистите и неоконсерваторите да разпространяват лъжовния мит за юдео-християнския съюз, именно това последно престъпление на Израел най-ясно показа, че еврейската държава няма нищо общо с човечността, християнството или исляма. В действителност Израел е против която и да е от общоприетите западни ценности.
Въпреки че съвременните израелци не произлизат етнически или биологически от древните евреи, безпощадната идеология се е запазила. Тъй като ционисткият проект се самоопределя като възстановяване на библейската израелска нация, няма защо да ни изненадва, че кръвожадната библейска идеология също се завръща. Тя се упражнява ежедневно срещу палестински жени, деца и старци, а отскоро и срещу международните хуманитарни флотилии.
Ако искаме да разберем какво се случи с палестинското движение за солидарност миналата седмица, можем да започнем с това, че настана голяма промяна в съзнанието. Тази промяна излиза извън рамките на политиката, психологията и социологията и всъщност е от духовно и метафизично естество. Както бях предсказал преди много години, сега започваме да виждаме в палестинците и тяхната справедлива борба едно олицетворение на надеждата и стремежа за свобода. Разбираме, че палестинците са на фронта в една от войните срещу злото. И ние заставаме зад тях, сякаш сме един човек. Интересното тук е, че политиците ни са доста назад. Те все още не могат да забележат колко бързо се пробуждат хората по целия свят. Хората осъзнават, че в израелското общество и неговите чуждестранни лобита има нещо изключително болно. Вероятно и политиците ни ще се осъзнаят, но едва когато свършат ционистките пари, които сега получават.
Като сравняваме убийството на Христос с убийствата от миналата седмица в открито море, можем да разберем пълния провал на израелската пропагандна машина. Вместо да се изправят мъжки и да признаят, че се е случило нещо ужасно на кораба, властите в Израел ползваха обичайното изопачаване. Турските активисти станаха „анти-семити“ и „терористи от Ал-Кайда“, а „Флотилията на свободата“ се превърна в „Кораб на омразата“. Тази тактика, за съжаление, е позната до болка. Тя е била практикувана от равините в юдаизма от две хиляди години насам, особено срещу образа на Христос.
Предполагам, че християните и мюсюлманите ще са шокирани и потресени да научат, че Yesh’u (יש”ו), името на Исус сред евреите, е абревиатура на „Нека името и спомена за него бъдат заличени“. Евреите ползват този израз и за други покойни врагове като Хитлер и Сталин. В еврейската култура най-добрият от всички хора – Исус, Божи син, е смятан за върховен враг. Щом Исус е приравняван с Хитлер, не бива да ни изненадва, че пропагандният отдел на израелските власти държи хуманитарните активисти да са свързани с Ал-Кайда. Изглежда, че в съвременната израелска философия всеки човек, застигнат от израелски куршум, автоматично се превръща в омразен Yesh’u (Исус).
Юдейската омраза към Исус, представена от самата абревиатура Yesh’u, доста ясно беше показана и в контекста на израелската атака срещу турския кораб. Вместо да признае престъплението си и искрено да се разкае, Израел опита да представи турските мъченици като върховни еврейски врагове. Впоследствие този опит напълно се провали. Хуманитарната флотилия се превръща в символ на надеждата и състраданието. Израелската държава, от друга страна, сама се свря в тъмния ъгъл. Това е едно трагично пророчество, което се сбъдна. Израел никога вече няма да излезе от тъмното, просто няма как да стане.
* * *
Превод: Иван Стаменов
Няма коментари:
Публикуване на коментар